Тази история започна в бъдещето и ще завърши в миналото. Само болката е винаги в сегашно време.
„Една жена се завръща от чужбина, за да се изправи срещу миналото си, от което е избягала отчаяно. Минало, изпълнено със зловещи тайни, със скрито и явно насилие, с безогледни мъжки желания, алчна власт и безнаказаност за злото…“
Ето как започва историята:
Първа глава
ТЯ
Тя е на трудно различимата линия, която е ту вода, ту суша. Реката мърмори и целува хладно пръстите на малките ѝ стъпала, петичките ѝ са забити в хлъзгавата почва с дъх на гнилоч. Слънцето се е снишило, лъчите му се промушват през короните на дърветата и във водата палуват слънчеви зайчета.
Отдръпва се от брега и изважда от раницата ножичката за нокти. Опитва се да отреже вързаната си на опашка дълга коса, но тя жилаво се изплъзва. Разпуска я и упорито стриже до кожа, тежките кичури с цвета на мрака, който се спотайва между горските стволове, падат като гъвкави, но мъртви змиорки.
После сваля панталоните си заедно с гащичките, изхлузва през странно олекналата си глава развлечената тениска. На неузрелите ѝ гърди цъфтят лилави и морави цветя, окосмението между слабите ѝ бедра е тъмно и плахо, а срамните ѝ устни са раздалечени.
В ушите ѝ кънти оглушителният шепот на Черния човек: Запомни, само аз мога да виждам голотата ти, и то нощем, никой друг. Покажеш ли се някому, ще извършиш смъртен грях, а наказанието ще те накара да се разкайваш, че си се родила.
Беше непредпазлива и съгреши – забрави да заключи вратата на банята, две от момичетата нахлуха и я видяха, преди да е успяла да се прикрие. Лицата им бяха първо стъписани, след това ужасени. „Ама какво… какво ти има на гърдите?!“ – изпищя Виктория.
Едва долавя глъчта на съучениците си. Все още играят на поляната пред хижата и никой не забелязва, че я няма – обичайно за тях тя е невидима. Днес е последният ден от екскурзията, на която баща ѝ по изключение я пусна, и утре всички се прибират. Но не и тя, дотогава ще бъде далече.
Светът на нейните връстници ѝ е непонятен, тя не познава нито веселието им, нито тъгата им, пребивава сред тях, плътно обвита от тайната си, която я води към изкупление на греха, че се е родила красива. Бог я е наказал, защото я обича, Той милостиво ѝ е пратил Черния човек, чийто Бич на очищението я разполовява нощем. Тя трябва да е благодарна, но знае, че е грешна и слаба, и иска да бъде всичко друго, само не и себе си.
Нагазва в реката, после се връща и вади от раницата стара пластмасова кукла и я целува – това е Мими, единствената останала ѝ приятелка. Когато тръгна на училище, баща ѝ изхвърли от стаята ѝ всички играчки, но куклата беше паднала под леглото и се спаси.
Мими знае всичко за Черния човек, но за разлика от хората, е благословена с мълчание. И Черният човек знае за Мими и няма нищо против нея, макар че я захвърля на пода в нощите, през които нахлува в леглото ѝ.
Навлиза в реката, кожата ѝ настръхва, тя продължава все по-навътре и хиляди мразовити устни се впиват в нея. Родила се е мръсна, но водата ще я пречисти, може и да я отнесе чак до морето, в което нищо не може да остане нечисто.
Когато се зачене дете – казва Черният човек, – в него се вселява душа.
Ако душата е праведна, се ражда момче; ако е грешна, се ражда момиче. А ти си от най-големите грешници, защото си красива. Женската прелест на лицето и тялото е и престъпление, и наказание; тя е и Змията, пратена от нечестивия да подмами мъжа и да го отдалечи от Бога. Нищо прекалено не е угодно Богу и жени като теб са прокълнати вовеки. Но аз ще те спася, ще те спася от огъня на ада, защото те обичам. „Глупостта се привързала към сърцето на момъка, но изправителната пръчка ще я махне от него“.
Сигурна е, че с остриганата си глава най-сетне вече е грозна, дори – ако Бог се смили над нея – може би ще я превърне в момче. Слънцето го няма, изтръгнато е от плътта на небето и е останала само раззината кървяща рана.
Мракът пролазва до реката, целува я и замирисва на страх. Тя влиза още навътре и внезапно пропада и се върти, сякаш някой я е захвърлил на бясна въртележка в забранен за деца лунапарк.
Ужасът пълни устата ѝ с вода, вкусът ѝ е на горчива тлен, тя я изплюва и кашля, повтаря си, че е пъстърва и не може да се удави: Ох, рибката ми тя! Пъстървата миии! – простенва Черният човек, докато е в нея. Тя неистово пляска с ръце, но реката – прегладняла паст, не иска да я пусне. Тя крещи „Господи! Помогни ми!!!“. Знае, че Бог я вижда – Очите Господни са на всяко място: те виждат лошите и добрите – но отчаяно си спомня, че Той е глух за нейните вопли, защото Господ е далеч от нечестивите, но чува молитвите на праведните, и се разхлипва.
После се насилва да се покае, да се примири и да извика нека бъде Твоята воля, но всички мисли изчезват като невръстни слънца, погълнати от черна дупка. Независимо от разума ѝ, ръцете ѝ се мятат във водата, макар и все по-вяло, напипват някакъв голям камък, вкопчват се в него и я изтеглят от центрофугата на реката.
Измъква се на брега, краката ѝ я предават и тя се свлича. Тялото ѝ се тресе, тракането на зъбите ѝ отеква в отсрещната скала, тревата я прегръща и постепенно я сгрява. Тя става, облича се, нарамва раницата си и здрачът я поглъща…
