Прочутият роман „Замъкът на шапкаря”, който превръща Арчибалд Кронин в един от най-четените и обичани съвременни писатели, е вълнуваща история за гордост, алчност и възмездие.

След като е принудена от баща си да напусне училище и да прекъсне всякакви връзки с външния свят, Мери Броуди става затворник в собствения си дом. Защото замъкът на шапкаря е именно това – затвор, в който тираничният, горд и нарцистичен Джеймс Броуди държи в страх и подчинение цялото си семейство.

Но има по-силни неща от страха и едно от тях е любовта. Когато Мери се влюбва в младия ирландец Денис и решава да се опълчи на волята на шапкаря, това води до низ от трагични събития, които ще разтърсят из основи целия замък.

Ето как започва историята:

Пролетта на 1879 година бе необикновено ранна и ведра. Из Лоуландс равномерно се разстилаше меката зеленина на житата, цветовете на кестените се разтвориха през април, а глогините, заградили с жив плет белите пътища, които кръстосват полето, разцъфнаха цял месец по-рано от обикновено.

В отдалечените от морето села земеделците сдържано се радваха, а децата тичаха боси след колите за поливане; в градовете край брега на широката река звънтенето на корабостроителниците постихна и изпълнило свежия въздух, се издигаше с него към хълмовете, където се смесваше с бръмченето на подранила пчела и чезнеше в радостното блеене на агнетата; в града чиновниците сваляха палтата, за да им бъде по-хладно, изтягаха се в канцелариите и проклинаха душното време, политиката на лорд Биконсфилд, новините от войната със зулусите и високата цена на бирата.

Навред край устието на Клайд, от Глазгоу до Портдоран, над градчетата Овъртън, Дарок, Ардфилан, които, разположени между възвишенията Уинтън и Доран, образуваха трите върха на плодородния триъгълник по десния бряг на устието, над древния град Ливънфорд, който разделя на две равни части основата на триъгълника точно на мястото, където Ливън се влива в Клайд, над всичко се сипеха лъчите на ослепителното слънце, а сгушени в тази необикновена, благодатна топлина, хората работеха, безделничеха, клюкарствуваха, роптаеха, мамеха, молеха се, любеха и живееха.

Над Ливънфорд в този ранен майски ден в неподвижния въздух лениво висяха тънки вълма облаци, но късно след обед тези ефирни нишки бавно започнаха да се раздвижват. Надигна се топъл вятър и ги разпръсна по небето. След като ги разнесе, вятърът се спусна към града и докосна първо високата легендарна скала, която се издигаше там, където ръкавът на Ливън се сливаше с главното течение, и която, като характерен белег на местността, се очертаваше ясно на фона на опаловото небе, сякаш неподвижно тяло на огромен слон.

Лекият вятър заобиколи скалата, след това премина бързо през горещите мръсни улици на съседния Нютаун и заброди между високите скели, въртящите се кранове и оголените скелети на полуоформените кораби в оживените корабостроителници на „Лата енд къмпани“ по устието на реката.

После полъхна по Чърч стрийт леко, както подобава за главна улица, удостоена със сгради като кметството, градската гимназия и енорийската църква, след което, освободил се от тази благоприлична улица, се втурна весело по откритата шир на площада Крос, придвижи се колебливо между редиците магазини по Хай стрийт и навлезе в по-високо разположения жилищен квартал Ноксхил.

Но тук той бързо се умори да играе по наклонените тераси от червен пясъчник и да жули върбите о старите каменни къщи и устремен към полето отвъд, той пак възви навътре към сушата и се зарея сред луксозните вили в отбрания квартал Уелхол, полюшвайки пурпурните герании в малките кръгли лехи във всяка градина. После, носейки се безгрижно по живописната главна улица, водеща от този префинен квартал към полето, той внезапно се смръзна, като се натъкна на последната къща край пътя.

Това бе своеобразно жилище. То бе малко, с такива размери, че не можеше да има повече от седем стаи; беше солидно построено с тежката стабилност на нов сив камък, с неповторима архитектура.

Основата на къщата имаше формата на тесен правоъгълник, обърнат с дългата страна към улицата, като стените се издигаха не направо от земята, а от каменния цокъл, който от всяка страна се издаваше навън с по един фут и върху който цялата постройка бе стъпила като животно върху впитите си в земята лапи.

Над този пиедестал фасадата се извисяваше студена и строга и завършваше в едната си половина с фронтон, а в другата с нисък парапет, свързан с друг подобен фронтон, който увенчаваше страничната стена на къщата. Тези фронтони бяха своеобразни: страните им се издигаха във вид на стръмни, правоъгълни стъпала и завършваха с пресечен връх, който с надуто достойнство носеше голямо кълбо от шлифован сив гранит. Фронтоните преминаваха в парапета, който, насечен равномерно и дълбоко като зъбери на крепостна стена, ги свързваше, образувайки по този начин тежка каменна верига, стегнала къщата като обръч.

На ъгъла между страничния фронтон и предната стена се издигаше ниска кръгла кула, окована по същия начин с опасващия сградата корниз от зъбери и украсена с дълбока ромбовидна ниша. В долната си част кулата бе обгърната със заоблени пръстени, които надолу ставаха все по-тесни и я свързваха с ъгъла на стената, а завършваше с връх, върху който се крепеше тънък тръстиков прът за знаме. Под тежестта на горната си част кулата изглеждаше сплескана и деформирана и приличаше на широко, намръщено чело, обезобразено с дълбоко изрязан белег, а двете малки прозорчета амбразури, които я пронизваха, гледаха мрачно и изпод вежди като потайни, близко разположени очи.

Непосредствено под кулата се намираше тясната входна врата, чиито удължени пропорции ѝ придаваха хилав и негостоприемен вид като враждебно стиснати устни. Страничните стълбове на вратата се издигаха над щурца и преминаваха във висока арка, която заграждаше мрачни, тъмноцветни стъкла и завършваше с тънък, остър връх. Подобно на входа, прозорците на къщата бяха тесни и непрофилирани. Те просто приличаха на дупки, пробити в дебелия зид, които неохотно пропускаха светлината, обаче закриваха вътрешността за чужди погледи.

Целият изглед на къщата бе тайнствен, отблъскващ, зловещ; намерението на строителя ѝ също бе скрито и неясно. Дори само по размерите си тя далеч не можеше да достигне замаха и великолепието на благородническо жилище, ако наистина с такава цел бяха поставени фронтоните и, зъберите и изобилните остри ъгли. И все пак със своята студенина, твърдост и сила тя не можеше да се отмине просто като опит за самодоволна проява на надута суетност.

Зъберите ѝ бяха само за форма, но не бяха смешни, видът й бе чудноват, но не абсурден; в грандиозната и архитектура имаше нещо, което възпираше присмеха, някаква прикрита, по-дълбока, по-извратена идея, долавяща се след най-задълбочено търсене, излъчвана от къщата като нещо обезобразено и въплътено в самата постройка като каменно отрицание на истината.

Хората от Ливънфорд никога не се присмиваха на тази къща, поне не открито. Някаква неосезаема сила, проникваща в околната атмосфера, не им позволяваше дори да се усмихват.

Още от автора