„Полет над кукувиче гнездо“ на Кен Киси е разказ за същността на човешката природа, вик на протест срещу антихуманното общество и срещу онези, които властват в него.

Вълнуващ и забавен, но в крайна сметка трагичен, романът на Кен Киси се нарежда сред най-стойностното в съвременната литература.

През 1975 година творбата е екранизирана от Милош Форман, филмът печели пет оскара в основните категории и е определен от критиката за един от двайсетте най-добри филма за всички времена.

Ето как започва историята:

Ей ги там.

Черните момчета в белите дрехи, скупчени в другия край на коридора, онанират и гледат да избършат всичко, преди да съм забелязал нещо.

Когато излизам от спалното помещение, те бършат пода, и тримата начумерени, и тримата сърдити на всичко — на ранния час, на мястото, където се намират, на хората, за които трябва да се грижат. Щом са такива сърдити, по-добре да не им се мяркам пред очите.

Пълзя като сянка покрай стената с платнените си обувки, но те, кой знае как, умеят да надушват страха ми и вдигат погледи, и тримата отведнъж; очите им блестят върху черните лица така, както лампите на старо радио през дупките на задния му капак.

— Ето го и Вожда! Най-страхотния Вожд, братлета. Вожда Метльо. Айде, Метльо…

Пъхват ми подомиячката в ръцете и ми показват къде да чистя днес. Тръгвам. Единият ме шибва отзад през краката с дръжката на свойта подомиячка да побързам.

— Я го виж ти к’во се тътри! Планина човек, а ми се прави на бебе!

Изсмиват се, а после ги чувам да си шепнат нещо зад мен, доближили глави. Бръмчат като някакви черни машини, които бълват смърт и омраза, и разни болнични клюки. Не ги е грижа, че мога да чуя тайните им клевети, защото смятат, че съм глухоням. Всички мислят така. Аз съм много предпазлив, затуй успявам да ги измамя. Ако това, дето съм наполовина индианец, ми е помогнало с нещо в тоя мръсен живот, то е, че съм предпазлив, помагало ми е през всичките тези години.

Мия близо до вратата на отделението, когато чувам как от другата ѝ страна се пъхва ключ; ключът се превърта тихо и бързо в ключалката, по което разбирам, че е Старшата сестра — отдавна ги познава тя тия ключалки. Заедно с нея през вратата нахлува струя студен въздух; сестрата заключва вратата след себе си и пръстите ѝ се плъзват по лъскавия метал — ноктите й имат същия цвят като устните ѝ. Някакво особено оранжево. Като връхчето на нажежен поялник. Много горещ или много студен цвят — и сам няма да разбереш кое от двете, ако вземе да те докосне.

Носи плетената си камъшитена чанта, като ония, дето хората от племето ъмпкуа продават покрай шосетата през горещите августовски дни — във формата на кутия за инструменти, с въжена дръжка. Всичките тия години, откак съм тук, все нея носи. През едрите й дупки се вижда вътре: няма пудра, нито червило, нито някакви други женски глупости — пълна е с хилядите дреболийки, които ще й трябват за работата през деня: разни машинки, излъскани до блясък зъбчати колелца, гладки като порцелан хапчета, игли, пинсетки, часовникарски щипци, рула медна жица…

Кима ми, когато минава край мен. Аз се прилепвам към стената, уж да измия и там, а всъщност, за да баламосам апаратурата й, усмихвам се, но не я поглеждам — ако са ти скрити очите, не може да се разбере много-много какъв си.

Не виждам нищо със затворените си очи, но чувам как гумените ѝ подметки скърцат по линолеума, а когато минава край мен, нещата в чантата й подрънкват в такт с походката ѝ. Върви сковано. Отварям очи точно преди тя да свърне в остъклената Сестринска стая, където през следващите осем часа ще седи зад бюрото си, ще наблюдава през прозореца дневната и ще си записва какво става там. По лицето ѝ личи, че тази мисъл я радва и успокоява.

И изведнъж… зърва черните момчета. Те все още стоят и клюкарят. Не са я чули да влиза в отделението. Едва сега усещат, че ги гледа, но вече е много късно. Трябваше да се досетят, че щом наближава времето да дойде тя, не бива да се събират на групичка и да дрънкат. Главите им отскачат една от друга, смутени са. Тя се наежва и се запътва към дъното на коридора, където са се сврели те и не могат да мръднат. Знае какво са си приказвали и я виждам, че е извън себе си от бяс. Толкова е ядосана, че й иде да ги разкъса на парчета тия черни копелета.

Цялата се надува, надува се толкова, че, току-виж, бялата ѝ престилка се пукнала по шевовете, ръцете ѝ се проточват така, че могат да обхванат и тримата пет, не, шест пъти. Оглежда се с едно завъртане на огромната си глава.

Няма кой да види, само ей там по-долу половин индианецът Метльо Бромдън се спотайва зад подомиячката си, но той не може да говори, та да викне за помощ. И тя се отприщва истински, нагласената й усмивка се разкривява, устните ѝ се разтеглят и оголват зъбите, самата тя става по-голяма и по-голяма, заприличва на някакъв трактор, толкова голяма става, че чак ми замирисва на машинарията вътре в нея, както замирисва мотор, когато влачи прекалено тежък товар.

Затаявам дъх и си казвам, Господи, този път няма да се размине! Този път омразата им така ще се разбушува, така ще се развихрят, че ще се разкъсат на парчета, преди да разберат какво правят!

Но тъкмо когато сестрата пуска към тях дългите си ръце, а те се готвят да я заудрят по задника с дръжките на подомиячките си, всички пациенти започват да излизат от спалните помещения, за да разберат каква е тая олелия и тя трябва отново да си смени физиономията, преди да са я сварили такава ужасна, каквато всъщност е.

Пациентите разтъркват очи, за да се ориентират във врявата, но виждат само усмихнатата, спокойна и невъзмутима както винаги Старша, която обяснява на черните момчета, че след като е понеделник сутрин, първият ден от седмицата, и има толкова много работа за вършене, ще е по-добре да не се събират на групичка и да клюкарстват…

— …Момчета, както знаете, понеделник сутрин е…

— Да, мис Рачид…

— …а точно тази сутрин имаме доста задачи, така че, ако не ви е чак толкова неотложно да стоите тук и да си приказвате…

— Добре, мис Рачид…

Повече нищо не казва, само кимва на някои от пациентите, които са наблизо и я гледат със зачервени и подути от съня очи. Кимва на всекиго поотделно. Точен, автоматичен жест. Лицето ѝ е овладяно, спокойно, също като на скъпа кукла — кожата ѝ е като от емайл с цвят на плът, нещо средно между бяло и кремаво, очите ѝ са бебешко сини, носът — малък, с нежни розови ноздри; всичко си пасва добре освен цветът на устните и ноктите ѝ и големите ѝ гърди. При изработката сякаш е била допусната грешка и към едно съвършено произведение са били добавени тези прекалено едри женствени гърди, които очевидно я дразнят страхотно.

Мъжете продължават да стоят, чакат да разберат какво е искала от черните момчета; тогава тя си спомня, че ме е видяла и казва:

— Момчета, и тъй като е понеделник, хайде да започнем седмицата добре. Защо тази сутрин не избръснем бедния мистър Бромдън преди закуската, за да избегнем навалицата в бръснарницата и… някои от усложненията, които той обикновено ни създава, какво ще кажете?

Преди някой да успее да се обърне и да ме види, аз се пъхвам в килера с кофите и парцалите, дръпвам вратата след себе си и оставам в тъмното, затаил дъх. Най-гадното е да те бръснат преди закуска. Когато си турил някой залък в стомаха, се чувстваш по-силен и бодър и ония копелета от Системата не винаги успяват да ти пробутат някоя от техните машинки вместо електрическа бръсначка.

Но когато се бръснеш преди закуска, както ме кара тя мен понякога — в шест и половина сутринта, в една стая, цялата в бели стени и бели легенчета и с дълги неонови лампи по тавана, за да не се получават сенки, а хората около тебе ти се хилят в огледалата, — тогава как да ги избегнеш тия техни машинки?

Крия се в килера и слухтя, сърцето ми бие в тъмното, опитвам се да не ме хване страх, опитвам се да си мисля за друго — опитвам се да си мисля за миналото и да си спомня разни неща за селото и за голямата река Колумбия, да си мисля за това как веднъж двамата с Татко ловяхме патици в една кедрова горичка близо до Далс…

Но както винаги, когато се опитвам да си мисля за миналото, за да се скрия там, страхът се промъква в спомените ми. Просто усещам как онова ниското черно момче върви по коридора и души, за да помирише страха ми. Разтворените му ноздри са като черни фунии, души, а възголямата му глава се накланя ту насам, ту натам; от цялото отделение му мирише на страх.

Ето че ме надушва, чувам го как сумти. Не знае точно къде съм се скрил, но ме е усетил и се върти наоколо. Гледам да не издавам нито звук…

Още от колекция “Класика”